Ужасът на една майка – когато детето ми получи фебрилен гърч за първи път – правилните и грешни неща, които направих

Отлагах този пост със седмици, поради няколко причини – една от тях беше, защото ми се искаше да отлежи в съзнанието ми и да го пресъздам със спокоен поглед назад към ситуацията, а втората беше, че се чудех дали изобщо да засягам такива теми в блога си.

Бях решила този блог да е само с положителни неща, но след този “малък-голям” ужас, които изживяхме със семейството ми на 10ти декември смятам, че е хубаво да го споделя, за да може повече майки – да са поне информирани за вероятнoстта това да се случи и на тях. Психически е ясно, че няма как да са подготвени за това, което ще ви разкажа в следващите редове, но поне ще знаят, че е нещо “нормално” и могат да реагират по-адекватно.

И така беше декември 9ти, една напълно нормална вечер, в която точно преди лягане гушнах малкия звяр (2г и 3м) и му ударих една мазна целувка по челото. Абе стори ми се леко топъл. Казах си:

След поне 8-9 месеца без боледуване, малкото зверче имаше температура… Извадих термометъра и с таткото се спогледахме – даже помня, че той през усмивка ми каза – “А, няма температура – до сега тичахме, за това е топъл.”

Аз все пак като съвестна майка я измерих – 38.4°C – нищо мега притеснително – леко повишена, нормално за деца – я зъб, я лека настинка… Дадохме температуропонижаващ сироп  и го гушнах, а той сладко заспа.

За около час вече беше смъкнал температурата. За всеки случай го взех при мен в леглото, за да мога да я проверявам през нощта, ако пак се повиши. Знаете, напълно рутинна ситуация. По принцип спя супер леко и усещам всяко движение, както на котката, спяща на главата ми, така и на детето, сладко спящо до мен. А то, малкото ангелче спеше така дълбоко, почти не се въртеше.

Може би през час го пипах по челото да видя дали е топъл. Чак към 5 сутринта изведнъж го усетих, че гори – когато измерих температурата отново се беше качила до 38.7°C. Събудих го и докато се опитвах да го поразсъня малко, за да си изпие лекарството, събудих и таткото и го помолих да ми донесе дозата сироп и една CoolPatch лепенка, която сложих на челото за по-бързо смъкване на температурата. И до час всичко беше отново наред, спахме спокойно до сутринта.

Като цяло с таткото сме много спокойни хора и температурата при детето за ден-два за нас е нещо нормално, което не ни кара да откачаме. Обикновено като по учебник даваме температуропонижаващи медикаменти чак, ако температурата прескочи 38°C и звъним на педиатърката само, ако продължи повече от 2-3 дни.

И така на вид нормалната ситуации продължи и на следващия ден като цял ден малкия поддържа ниска температура от 37.4 – 37.6°C. Малкият по нищо не показваше, че е болен или изпитва дискомфорт – играхме и се забавлявахме до обяд и после легнахме за следобедния сън. Сложих му отново една лепенка на челото, за да не вдига по-висока температура и да изчакаме организма му сам да се справи с проблема – нали така са ни учили… Аз докато го гушках заспах до него.

Към 16:00 като се събуди и отново му измерих температурата не се беше променила и отново термометъра показа 37.6°C. Реших да му направя една топло-хладка вана – нещо, което и друг път съм правила и обикновено температурата се повлиява много добре – все нормални неща, които всяка майка прилага при такава, както по жаргон я наричаме “никаква” температура!

Преди това обаче реших все пак да звънна на педиатърката, нали сме в пандемия и COVID-19 дебне отвсякъде. Решихме по-скоро да й се обадим, за да я информираме и да е наясно, не толкова защото детето е болно и не знаем какво да правим. Както и предположихме при липсата на каквито и да е други симптоми, болни в семейството или контакти със заразно болни, ни препоръча имуностимулант и температуропонижаващи медикаменти и ако и утре има температура да отидем сутринта да го прегледа.

Обясних й, че в момента температурата е ниска и че съм сложила една лепенка на челото и ще направим и една вана, при което тя каза, че добре съм решила и помоли да я държим в течение.

Напълних ваната с приятно топла вода – нито много топла, нито студена – не исках да му правя никакъв температурен шок, а по-скоро да се позабавляваме във водата… Взехме патетата и чашките и двамата отидохме в банята.

Както си играехме и поливахме патета с вода (може би бяха минали 10-тина минути), изведнъж Благо се облегна назад и погледна нагоре. В първия момент реших, че се е подхлъзнал и го изправих и му казах да внимава, но веднага щом го пуснах той пак полегна и тогава забелязах обърнатите нагоре очи и треперещата челюст.

Веднага го осъзнах, извадих го от ваната, гушнах го и извиках таткото, през тези милисекунди гърча се засили. Излязох от банята и отидох в стаята – подадох го на баща му и му казах просто и ясно, но с треперещ глас – “Получи гърч!” Той пое тресящото му се телце и започна да го вика – “Благо, Благо!”

Последваха 2 секунди на паника от моя страна, докато намеря телефона си – никога не знам къде ми е, а в този момент наистина ми трябваше. В рамките на тези 2 секунди дишането на детето започна да става неравномерно, а тялото му да се гърчи все повече, все още гушнато в баща му! Буквално за тези 2 секунди разбрах, че сега не е момента за паника! Сетих се, че телефона ми се зарежда, изтръгнах го от зарядното и набрах 112.

И на тях по същия начин и точно с 1 изречение им обясних ситуацията – ”Дете на 2 години и 3 месеца получи гърч и не може да диша!”

Явно все пак съм викала, защото човека отсреща ме помоли да потвторя по-тихо, защото се получава микрофония и не може да ме разбере. Поех въздух и повторих по-спокойно и с нормално силен тон. Свързаха ме веднага с “Бърза помощ”, на които дадох адреса и имената на детето. Казаха, че линейката идва и да чакаме. Когато попитах какво да правим, докато чакаме линейката, ми отговориха – “Чакайте линейката!”

През това време с мъжа ми се разбрахме само с поглед да постави детето на леглото, леко на една страна и да провери да не си е глътнало езика.

В тази луда ситуация на пандемия, в която нашите медици са на предела на силите си и спешните случаи летят един след друг и обслужват над 600 адреса на смяна, безгласно и двамата решихме, че сега всичко зависи от нас и адекватната ни реакция.

Дишането на малкия ставаше все по-неравномерно, почти спря, телцето му се тресеше все така, звуците, които издаваше бяха зловещи – а ние трябваше да чакаме… Да чакаме какво?! Въпреки, че преди няколко години наш съсед беше получил епилептичен гърч и помагахме на жена му и бяхме прочели какво се случва и как се реагира – не бяхме подготвени да ни се случи с това малко същество…

Зловещо и страшно ви звучи нали?! И всичко се случва толкова бързо, че имах чувството, че ако не реагираме на секундната ще загубим битката! Чувството е точно такова – че си на битка, която можеш да загубиш! За миг през главата ми минаха толкова много мисли: “Губя го!”, “Губя ли го?!”, “Какво обърках?”, “Пропуснах ли нещо?”, “Какво сложих във ваната?!”, “Студена ли беше?”, “Гореща ли беше?”, “При корона вируса не се използват имуностимуланти! Аз пуснах дифузера с лимон и мента – те нали не бяха имуностимуланти?!”, “Какво да направя!”, “Какво се прави при гърч?!” Гърч ли е!?” и още поне 100 такива въпроса – просто прелитаха и никъде не намирах обяснение какво се обърка.

Всички тези мисли минаха за части от секундата, но в този момент не беше време нито за паника, нито да се търси вина в някои от нас. Най-важното беше да запазим самообладание и да реагираме адекватно, да запазим живота на детето ни. Мъжът ми не показа и капчица паника, което стегна и мен веднага – наистина нямаше място за паника!

И така докато мъжа ми се опитваше да му държи устата отворена, за да може дробовете да си свършат автоматичната работа, наречена дишане, от устата и носа на ангелчето ми започна да излиза пяна, очите започнаха да се обръщат и затварят…

Аз вече бях затворила на “Бърза помощ” и седнала на земята до тях говорех с педиатърката, която със спокоен тон ми обясняваше от другата страна на слушалката, че тези гърчове са напълно нормална реакция при децата и да изчакаме да премине. Да не правим нищо. Че се получават при рязко покачване на температурата… Аз слушах и предавах информацията на мъжа ми… Усещах как уплашения ми поглед изчезваше и напрегнатото ми лице придобиваше все по-спокоен вид, както аз вътрешно започнах да се чувствам…

С този равен и спокоен тон от другата страна на слушалката се почувствах като в кабинет на психотерапевт, който ме поставяше под хипноза! Паниката изчезна напълно и отстъпи място на решителността!

В разговора аз я информирах за температурата преди ваната, за дишането, за погледа, за пяната от устата… А тя все така спокойно ми обясни, че дори и при ниска температура могат да се получат, ако мозъчната кора е по-чувствителна. Че през телефона чува, че вече дишането му се подобрява и че е важно да сме спокойни и да изчакаме да премине. Обясни ми също така, че след гърча може да заспи, защото е много изтощително за детето, че може да се напишка, и всичко като премине да го гушна… Каза ми, че най-вероятно всичко ще е преминало, докато дойде линейката, а ако не е, като пристигнат ще му дадат “Диазепам” за гърча и ще го прекъснат. След което ще ни насочат към болница, където трябва да ни прегледат (дори и да е преминало).

Целият този разговор с педиатърката, които ви преразказах съкратено и които сигурно, четете поне 5 минути, се разви в рамките на 3 минути буквално!

“Евала” и сърдечни благодарности на д-р Йорданова! За тези три минути ме смъкна на земята, вдъхна ми увереност и ме успокои едновременно. Първите секунди след като затворих на “Бърза помощ” бях леко ядосана, че ми казаха само да чакам – как да стоиш и да чакаш в такъв момент!? Но след този разговор вече разбрах защо са ми казали така… Докато си говорихме гърча отмина и както тя ме посъветва гушнах малката си любов.

Наистина, никога не е бил толкова отпуснат, дори в най-дълбокия си сън! Беше като гумена кукла… Таткото ми помогна да го облека, защото беше голичък и отиде да приготви две нови маски за лице, евентуално, ако линейката дойде, което не очаквахме да стане в близките 20-30 минути.

И в този момент на звънеца се звънна – линейката беше тук!

Поглеждам часовника – само 8 минути след като им позвънихме! За мен това беше чудо! Всичко беше преминало и ние вече бяхме много по-спокойни, но звънеца беше като меден звук, които чакаш от векове. Малкият спеше гушнат в мен. Докторът (фелдшер – титлата за мен няма значение) дойде погали го по челото, за да провери температурата, която аз вече бях измерила (само 37.4 – не беше нито я вдигнал, нито смъкнал рязко). Премери му пулса, преслуша го, разпита ни какво е станало, колко е продължил гърча, обърнал ли е очите, излязла ли е пяна и всичко, което е станало предния ден.

По лицето на доктора беше изписана загриженост, без стрес, без притеснение! А все пак ставаше дума за дете! Тогава разбрах, че “инфарктната ситуация” е преминала.

Направиха на малкия тест за COVID-19 и ни казаха да се подготвим за болницата. Събрах набързо някакви дрешки за малкия, сложих му якенцето и преди да изляза все пак минах през банята, за да пипна водата на ваната – трябваше да бъда сигурна, че не беше нито прекалено топла, нито прекалено студена.

Когато слязохме лекарят тъкмо доизпушваше една цигара. В първия момент си помислих – толкова ли е важна тази цигара сега, как в такъв момент може да му се пуши? Но секунда след това осъсзнах, че това е неговия начин да се отпусне – колкото и да не показваше стрес или напрегнатост, този лекар е преди всичко човек. Дошъл е спешно за дете, което “не диша”… замислих се, че даже не знам как издържат на това напрежение и как са на такива “леки” наркотици при целия този стрес!

Аз влязох в линейката гушнала малкото си съкровище, а таткото караше след нас с колата. Не бях влизала до сега в линейка. Малкият заспа отново уморен от гърча, а аз се огледах – чудех се страшна ли беше линейката отвътре!? Изглеждаше ми някак празна… От филмите си бях изградила някаква представа как е пълна с апаратура, маркучи, кабели, кръв… Тази беше просторна, празна, имаше апаратура, която беше грижливо прибрана в калъфи с ципове, една банка с течност с нова игла висеше в средата над носилката, няколко костюма, които сега се носеха заради корона вируса бяха затиснати в единия ъгъл и изпадаха при един от завоите. Носилката все още беше мокра навярно от дезинфектанта… Линейката е била на друг адрес преди нас и е оставила нуждаещия се в някоя болница… бил е на носилка… Ние бяхме на стола отстрани, гушнати, спокойни…

Искаше ми се да погледна навън, да видя дали таткото ни следваше… Макар да усещах, че се движим бавно и че сирените не бяха пуснати и знаех, че той е точно зад нас, изпитвах вътрешна, емоционална нужда да знам, че Боян кара точно зад мен… Първоначалният страх и стрес беше отдавна изчезнал, но нуждата от мъжкото рамо до мен си оставаше. Осъзнах, че тези матирани стъкла, ми пречеха да видя къде съм. Не че се ориентирам в улиците на София, но някак това, че не виждах къде точно се намирам ме караха да се чувствам все едно нямам земя под краката си.

Разбирах само кога сме на кръстовище на червен светофар. На един такъв направихме път на друга линейка с включени светлини и сирена – помислих си “Дано стигне на време!” Тези герои в бяло, които буквално летят са лицата, които така жадуваме да видим в ситуация като тази! Просто се надявах да стигнат навреме и на следващия адрес!

Когато отидохме в болницата прегледаха малкия, разпитваха ни отново за всичко и бяха изключително внимателни, спокойни и ни обясниха подробно и ясно, че е вирусна инфекция и гърча е в следствие на високата температура. Попитаха ни за гърчове в детска възраст на членове на семейството, тъй като било често срещано наследствено проявление. Чак на следващия ден разбрахме, че всъщност таткото е направил същия гърч на 2 годишна възраст. Предложиха ни да останем за наблюдение или да се приберем в къщи. Като двете опции имаха своите предимства и недостатъци:

Обсъдихме го и решихме, че вече сме много по-спокойни и със сигурност можем да реагираме адекватно при нужда и е по-добре да се приберем в къщи, особено в моята ситуация с бременния ми корем…

Предупредиха ни за в бъдеще да внимаваме, защото вероятността до 5 годишна възраст гърча да се повтори е 20% и винаги трябва да имаме “Диазепам” в нас, които ще ни бъде предписан от невролог.

И тук зловещата история може да се каже, че приключва – прибрахме се, малкия повече не вдигна температура, гърча не се повтори.  Отново беше малкия звяр, които ни “късаше” така сладко нервите. Излязохме от ситуацията по-опитни, по-сплотени и по-уравновесени…

Но това не значи, че историята трябва да свърши тук!

Като във всяка изтория има главни действащи лица и второстепенни такива. Но както и по филмите се случва, понякога тези, които имат най-малко екранно време всъщност са истинските герои на историята. Тези ангели в бяло, тези препускащи в линейките рицари, те са истинските герои на тази история! Връщайки цялата лента назад осъзнах, че аз дори не им благодарих! Мисля, че само казах благодаря на доктора или на шофьора, когато ми отвориха вратата на линейката! Срамота!

Тези хора, идват в дома ни в най-напрегнатите моменти, когато нито психически, нито физически сме способни да се отнесем подобаващо към тях, най-малкото като към нормални хора. Те са хората, които всички овикваме, че не са дошли достатъчно бързо, че не са направили необходимото, че са се отнесли грубо, като са ни повишили тон и са ни казали “Не викайте, че се получава микрофония!”, те са хората, с които се оправдаваме за нашата неадекватна реакция в ситуации на паника, те са хората, които никога не получават дори “Благодаря”, защото докато излезем от шока, те вече са на път за следващия адрес. Те са хората, за които никой не говори, защото признайте си – всички помним лекаря направил успешната операция, но не и човека, който те взел от дома и те е закарал спешно в болницата.

Тези хора не са хора! Никой нормален човек не би издържал на това напрежение, на това отношение, на този натоварен живот! Те са ангели в бяло! И аз запомних името на нашия доктор – д-р Алибрахим. И не защото той ми го е казал или и да ми го е казал, е минало като страничен шум покрай ушите ми. Просто го пишеше на протокола, които ми даде! Аз ще помня този доктор!

Не по-малка в случая беше и ролята на нашата педиатърка, която освен, че си вдигна личния телефон остана с нас на него, докато нещата се поуспокоят. На нея успях да благодаря още в този напрегнат разговор, както и на следващия ден, когато отидохме да ни прегледа. Д-р Сашка Йорданова – благодаря!

Целият този “малък-голям” ужас ме накара да се замисля, колко неподготвени сме за такива ситуации, не само, че не сме запознати с такива ситуации и какво да правим в тях, но всъщност психически не сме подготвени да се сблъскаме с тях.
И ако не се вземем в ръце и не реагираме адекватно можем да застрашим живота на близък човек, на най-ценното си! Тази ситуация ме научи и съм благодарна:

Какво объркахме ли? Реално не направихме нито големи, нито фатални грешки, но все някои неща беше по-добре да не ги правим:

Връщайки лентата назад осъзнавам, че ние сме добри родители – именно в такива ситуации се разбира дали си добър родител – дали можеш адекватно да реагираш, за да запазиш живота и здравето на детето си!

Като се замисля, че предния ден се чувствах лоша майка, защото не успях да стана сутринта да направя закуска на детето, а му купих баничка… “бели кахъри”, както биха казали нашите баби…

Не съм медицинско лице, но ще си позволя да ви дам малко насоки, какво е добре да знаете и направите, за да сте по-подготвени от мен, ако изпаднете в подобна ситуация. Винаги може да потърсите повече инфромация, ако имате желание:

Чувствайте се свободни да допълвате списъка. Това са неща, които ни бяха обяснени на нас от лекарите.
Наистина най-важното е да не се паникьосваме или ако се паникьосате да намерите човек – съпруг, съсед, които адекватно да обясни на “Бърза помощ” какво се случва.

С най-големи благодарности към “Спешна помощ”, Педиатричната болница и д-р С. Йорданова!

П. С. Едно отклонение – още докато бях бременна с Благо срещах реклами на курсове за бърза помощ при спешни ситуации с деца и планирах да посетя такъв, но все не бяха в удобно за мен време или имах други ангажименти.

След раждането отново бях решила да отида на такъв курс, но те бяха по 4-5 часа – не знаех малкия колко време може да издържи и така и отидох, а времето си мина…

Е, след тази случка искам да ви кажа, че много бръзо намерих 2 дена (5 учебни часа) и изкарах един такъв курс. Сега съм информирана и много по-подготвена за  бъдещи подобни ситуации – защото именно първата до лекарска помощ понякога е животоспасяваща!

Горещо ви препоръчвам и вие да минете един такъв бърз курс – сега са и онлайн, така, че нямате оправдание…

Надявам се само позитивни теми. Ако все пак теми като тази са ви интересни и полезни – пишете ми. Нямаме много такива “инфаркнти” истории в нашето семейство и се надявам да намаме повече, но мога да споделя различни ситуации, с които сме се сблъсквали и заедно сме пеодолявали.

Пожелавам ви най-вече здрави и сплотени празници!