Как книгата ми ме промени напълно

Дълго време пазех този текст само за себе си… защото беше много личен Разбира се имах нужда да го прегледам и да го препрочета 10000 милион пъти. Да си го пренапиша още толкова. Но най-вече имах нужда да си напомня и да си повярвам, че е всичкото това е станало…

И тук идва момента да ме питате – “Ама какво пък толкова? Издаде една книга с посредствено търсене?” Вярно е, че вече всеки може да издаде книга – сравнително лесно е и определено се прави масово. Мисля, че ограниченията са само финансови. Тук изобщо не говоря за качеството на книгите. Не мога дори да гарантирам за качеството на моята книга. Така де, аз знам, че книгата ми е must have във всяка домашна библиотека, но това вие трябва да прецените сами за себе си – аз няма как да ви натрапя своето мнение. Както и да е, не съм седнала тук днес да ви обеснявам това. Да се върнем на темата – защо това събитие е толкова важно за мен като човек, като майка, като жена. И защо изобщо вярвам, че всеки човек трябва да има поне едно такова събитие във своя съзнателен живот…

Всички си имаме спомени от детството… И не говоря за тичането по поляните, смеха и забавленията. Говоря за тъжните спомени, за детските травми, за преломните моменти, за трудните детски години, за “черните дупки” – кой както иска да си ги нарича. Няма да навлизам в психологически подробности – има си професионалисти за тази работа. Но както знаем, всички сме формирали характерите и стереотипите си на база на детството си, на мястото, в което сме израснали, на база на хората, с които, и начина по който сме израснали. Като цяло сме обременени от обкръжението си, родителите, училището, възпитанието, приятелите, компанията, държавата, общността и т.н. Искам тук да се замислим заедно за онези моменти в миналото, които определят поведението ни днес. Нека да мина в първо лице единствено число, защото аз като се замисля изобщо не е нужно, а дори може би е невъзможно да се разпознаете в цялото това ми излияние тук. Та имам си аз много осъзнати и неосъзнати модели на поведение, чийто корен се крие предимно в детските години. Имам си такива модели, които са ми набити в съзнанието от тези, които са ме възпитавали. Такива, които съм присвоила наблюдавайки моделите ми на подражание около мен. Такива, които целенасочено съм се опитвала да видоизменя с годините. Имам и такива, които съм придобила под формата на самозащита. Имам такива, които години наред съм работила над тях, за да ги изградя от нулата или да ги пренапиша. Имам такива, които до скоро смятах, че са ми силната страна и трябва да ги подобрявам още и още. Имам такива, над които все още работя. Имам и такива, които изобщо не знам от къде идват.

Като цяло имам много модели на поведение, които се проявяват в различни ситуации – инстинктивно, без дори да се замисля как да реагирам. Някои разбирам от къде са закодирани и защо ги прилагам, за други нямам абсолютно никаква представа. Един от тези модели е в корена на моя перфекционизъм. От детството искам да съм първа, да съм най-добрата, да знам всичко, да мога всичко, да се справям със всичко. Не случайно все чета, опитвам нови неща, ходя по курсове, тествам. Преди GPT мъжът ми питаше първо мен после Google 🙂 Но да се върна на желанието си да съм най-добра във всичко… За мен всяко “несправяне” е равносилно на провал. Освен това дори справянето трябваше да е валидирано от друг човек. Не можех сама да си кажа – “Справи се!” (минало време е, защото вече го осъзнавам и съзнателно го боря това чувство на несигурност). В тази връзка за мен разбира се има малки и големи провали. Такива, с които мога да живея и забравям. И такива, които все още ми тежат, че съм се провалила. Но и за моя перфекционизъм сте слушали много, та и той не е толкова интересен. Да минем по-нататък.

С две думи: написването на книгата ми е мега-гига-хипер важен момент, защото за първи път изпълних една МОЯ мечта въпреки всичко и всички. През годините много проекти започвах и ги спирах поради някоя “сериозна” причина. Но тези сериозни причини всъщност бяха временни пречки, които можеше да прескоча, стига да исках. Стига да не ме беше страх! Всеки един от проектите ми имаше потенциал, ако се бях отдала напълно и бях обърнала внимание на моите желания и интереси вместо да дам приоритет на тези на околните. Достатъчно беше да си кажа, че аз съм по-важна и да кажа „не“ на всичко останало. И тук не говоря да казвам не, когато някои има нужда от помощ. А да казвам не, когато моето и чуждото желание са равнопоставени. Бърз пример: аз искам да отида на курс по керамика, но децата искат в парка. Един път правя компромис със себе си и отиваме в парка. На вторият път трябва да кажа „не“ и  децата правят компромис и идват с мен на курс.

И това е нещо, което ТРЯБВА да правя, защото всеки проект си изисква своето време и внимание, но често освен него имам и други задължения, отговорности, обещания, графици, срещи и т.н. И така. Аз опитвах отново и отново. И на първата пречка спирах. Ще ви дам и конкретни примери, за да не звуча прекалено абстрактно.

Тук започнах да разбирам защо проектите ми не успяват. Не защото нямат потенциал или аз нямам време, а защото аз самата ги спирам. Защото и аз като всички хора имам страхове и им се подавам без дори да го осъзнавам. Интересното, което научих за себе си е, че имам два напълно противоположни страха, които обаче живеят в прекрасна симбиоза. Ще дам пример с книгата за по-нагледно:

И всичко това си се върти в един омагьосан кръг. А е толкова по-лесно да кажеш – “Нямам време, защото имам мъж, деца, работа, къща, задължения и още 2937640207 неща за правене. Нямам време да пиша книга!”. Нали?! Наистина е така! И така беше до преди 1 година, когато научих думата “достатъчно”. Ах, че е хубава тази дума! Научих, че е достатъчно да напиша 3 думи тази седмица, а не да се обвинявам, че пак не съм написала 3 глави, както планирах. Достатъчно е да скицирам една илюстрация този месец, а не да се обвинявам, че не съм нарисувала половината книга, както планирах. Достатъчно е, че съм опитала, че съм си дала време за себе си и на идеята си. Достатъчно е чисто в къщи. Достатъчно е подредено. Няма нужда всичко да е перфекто и под конец. Това изцежда всяка капчица енергия от мен и не мога да се смея с децата, защото пак съм се развихрила с прахосмукачката. Не мога да им се радвам, че са тук. Защото аз се радвам на всичко, което правят и постигат, но не си оставям време да се радвам просто на това, че са тук и съм до тях!

И да крадях си и си крада време за себе си. Вече донякъде пуснах контрола и с чиста съвест “работя” с 2 часа повече на седмица, за да мога да отделя време на книжния си проект.

Децата все още нямат представа за времето и дали ме е нямало 6 или 8 часа веднъж в седмицата – няма и да разберат. Ще разбере баща им, но той пък разбира мен. Децата обаче разбират, когато съм щастлива, разбират когато съм доволна, разбират когато съм нарисувала нова илюстрация, разбират, когато имам идея за нова сцена от книгата. Защото аз го споделям с тях. Аз имам нуждата и желанието да споделя това, което постигам с тях. Да им разказвам, да им показвам, да обсъждаме, да питам за идеи, да валидирам идеята си с тях. А те имам жаждата да поглъщат всяка моя капка ентусиазъм и преливащото ми щастие. Децата виждат, усещат и научават примера, който им давам, макар и да не го осъзнават. Учат, че когато правиш нещо което искаш и харесваш, то ти носи усмивка и щастие. То те кара да искаш да го споделяш, да го преживееш с най-близките ти хора.

И знаете ли бих заменила всяка минута прекарана в чистене и бих загърбила праха по масата с усмивка, само, за да чуя отново гордоста, с която сина ми казва – “Мамо, тук пише автор и художник: Галя Ненчева”. Заменям всяка минута прекарана в приготвянето на и без това не много вкусната вечеря за усмивката, с която разказва за книгата, която той ще напише, също като мама. И колкото по-често аз споделям какво съм направила около този МОЙ личен проект, толкова децата повече говорят те какво ще направят, какви ще станат като пораснат и как ще го постигнат. Те мечтаят и вярват в силите и способностите си!

Изобщо не става дума за самото писане на книга. Ако преди 5 години ме бяхте питали дали ще напиша книга, щях да ви се изсмея сериозно – нямаше дори да си го помисля. Ако преди 1 година ме бяхте питали дали мечтая да напиша книга, щях да отговоря – “Не, никога не съм мечтала за това!”. Самата книга беше започната като нещо малко, което да принтирам в кварталния копирен център и да разлистваме с децата. Но се превърна в моята арт терапия. Проект, които прегърнах и пораснахме заедно. Но всъщност самото оживяване на хартия на този проект, това, че не го прекратих е нещото, което ме промени и което е главния герой на този безумно дълъг текст днес.

Защото от първите редове написани по тази книга се случиха много неща – преживяхме Ковид, семейството ни от 2.5 стана на 4 + котка и куче, стартирахме собсвен бизнес, той се провали, върнах се на работа, смених даже 3 работни места, член не семейството се разболя сериозно за дълъг период от време, съкратиха ме, наложи ми се да работя на 2 места за да издържим финансово, едно от децата се разболя изключително сериозно, наложи ни се да изкараме още една 6 месечна карантина, успоредно правим ремонт на стара къща, провалих се в писането на книгата 3 пъти, преправих илюстрациите също толкова пъти. Цялата визия на книгата и история се промени кардинално няколко пъти. Нищо не вървеше по план, нищо от планираните ми за премиерата на книгата неща не бяха възможни и не се случиха и няма да се случат.

Но въпреки и на пук на всичко това – аз издадох тази книга! Защото бях достатъчно упорита. Защото бях достатъчно добра майка, жена, служител, координатор, болногледач, чистач и т.н.. Не бях перфектната, но бях достатъчно добра във всичко! А книгата е по-добра, от колкото си я представях! Книгата е цялото ми аз – изпипана до последния детайл, но с 2-3 “провала”, с които мога да живея. Често ги споменавам тези мои пропуски в текста или илюстрациите, защото аз ги знам, че са там, дразнят ме, но всичко е достатъчно изпипано, че да не са драматични.

И за да не се чудите за какво говоря ще бъде отново конкретна – има сянка, която съм забравила да махна на едно от заглавията на първите страници, цвета на Юпитер го обърках на една от илюстрациите, опашката на Ая на една от илюстрациите е с повече детайли отколкото на следващите…

И още няколко други дребни неща, които, ако някое дете забележи, смятам, че ще са прекрасен старт на дискусия – “Ама защо Юпитер тук е червен, а ето там е синьо-кафяв?”. А вие спокойно може да отговорите – “Защото художника го е объркал, хайде да видим как изглежда наистина!” И аз съм напълно ок с това да поема вината! Ох, трябваха ми десетилетия да осъзная това…

Този текст стана изключително разхвърлян и хаотичен, а докато не можех да заспя така хубаво и подредено ми звучеше в главата. Но като седнах да го напиша, всичко се разми… Може би защото е 3:45, а аз вече го чета за 20-ти път и търся грешки… Но и това е много типично за моята творческа натура. Опитвам се всичко да е организирано и по план, за да е изпипано и да ми е спокойно, но всъщност съм си един голям творчески хаос!

И за да не завършвам без поука – целта на всичко написано до тук, ако изобщо сте стигнали до тук, е да си напомня сама на себе си – “Че ако наистина искам нещо – мога да го постигна само трябва да съм ДОСТАТЪЧНО упорита!”. Но и да напомня на вас, че сте “ДОСТАТЪЧНО добри и НЯМА нужда да сте перфекти“. Че ТРЯБВА да отделяте време за себе си, за мечтите си, за желанията си. Ако искате да отидете на козметик, но всекървата (или някой друг) в последния момент ви каже, че и тя има час за фризьор и не може да гледа децата – вие да й кажете да се оправя, защото е поела ангажимента. Това не ви прави лоша майка или лош човек, а напротив дава пример на децата ви, че отстоявате своята позиция!

Това беше! Край!

П.С. Между другото, ако имате баба назаем, която да иска да гледа 2 деца и куче, докато аз съм на козметик – моля да ми се обадите!